Въпрос:
„Време, ти, което ни пришпорваш
и далѝ човеци сме – оспорваш,
разтършувай се из паметта си
и ни осенѝ какво е щастие!…
Ти, което уж ни изцеляваш
и уж раните ни не разравяш,
пак огледай своите компаси
и ни осветлѝ какво е щастие!…
Ден и нощ навред безспир беснееш,
неподвластно си и се гордееш;
ние в теб сме, време, а ти в нас* си,
но кажѝ, кажѝ какво е щастие!…
Или е това въпрос особен
и дори за тебе – неудобен?!…“
Отговор:
„Въпрос – заплетен
и безответен…“