Скритите препъни камъни пред едно ново управление
Камелия Базова
Елитологията (науката за елитите) и теорията на държавното управление дефинират ясни правила за изграждане на административен капацитет, когато нов политически лидер или проект стъпва на власт без готова партийна структура. В научната литература (на автори като Вилфредо Парето, Гаетано Моска и Макс Вебер) този феномен и начините за справяне с него се анализират чрез няколко основни концепции и механизми.
Когато липсва развита партийна структура, новата власт неизбежно разчита на "инфилтрация" — привличане на съществуващи кадри от администрацията и бизнеса, които притежават специфично технократско знание.
Бюрократична меритокрация да се изгради е много труден процес.
Изграждане на апарат, базиран на обективни критерии, изпити и професионални заслуги, а не на партийна лоялност изисква време и особен тип политическа култура. Такава меритокрация предпазва администрацията от колапс при липса на партийни кадри.
Институционален трансфер на знания е изключително необходим, за да се създаде качествена администрация, а не партизирана администрация, каквото имаме сега.
В този контекст е възможно като временен вариант създаването на преходни екипи, в които опитни администратори (стари кадри) работят съвместно с нови експерти, за да се прехвърли институционалната памет, без да се блокира държавната машина.
Правила за създаване на административен капацитет са описани в теорията.
Но те са много трудно приложими на практика.
За да функционира професионално и в интерес на обществото администрацията трябва да има ясно разделение между политически и експертен апарат. Политическите назначения се ограничават до най-високото ниво (министри, заместник-министри). Експертното ниво (директори на дирекции, експерти) се запазва и развива на база професионализъм, за да се гарантира приемственост.
Стандартизирани процедури за подбор (атестация) са важни, както и въвеждане на ясни системи за оценка на изпълнението. Това позволява на "старите кадри" да бъдат филтрирани спрямо тяхната ефективност и лоялност към правилата, а не към бившите им политически покровители.
Нужно е да се създаде и връзка с академичните и научните среди. Привличането на външни експерти, тинк-танкове (институти за анализи) и университетски преподаватели за разработване на стратегии е също вариант, макар че той крие опасност от външно геополитическо влияние в държавата, особено в днешния контекст, където е пълно с чужди НПО-та, които трансферират геополитическо влияние и се използват като "Троянски коне".
Ускорената квалификация и обучения са също част от механизмите за създаването на добра и работеща в услуга на обществото администрация. Използване на специализирани институти (като Института по публична администрация) за бързо обучeние на нови кадри по стандартите на държавната служба да добър вариант.
Ако трябва да слезем от високата теория към емпирията, то бившият президент Румен Радев стана премиер и слиза от президентството към премиерското кресло.
Как може да действа, за да създаде качествена администрация в услуга на обществото?
Науката и теорията отново ни идват на помощ.
Има конкретни исторически примери за лидери, дошли "от върха" без партийна структура.
Специфичните концепции на Парето или Моска за циркулацията на елитите е показателен.
Методи за тестване на лоялността на заварената администрация към нови политически цели също има.
Румен Радев заварва един фундаменталния парадокс на властта, дошла „от върха“ – конфликтът между липсата на собствени подготвени кадри и необходимостта да се управлява държавната машина в реално време, което принуждава лидера да използва заварената администрация и съществуващия бизнес.
Има вече разочарование от задкулисието и ролята на определени лица като „сиви кардинали“ в партийното строителство.
модели.
Всъщност от гледна точка на политическата наука има три основни препъни камъка пред новата власт.
1. Капанът на заварените кадри и „стария бизнес“
Без изградена структура Румен Радев няма физическото време да обучи хиляди нови чиновници. Държавата не може да спре да работи, затова се разчита на заварения апарат.
2.Възпроизвеждане на модела.
Рискът, който критиците посочват, е че когато използваш фирмите и администраторите, захранвани в ерата на Борисов и Пеевски, те пренасят същите корупционни навици и схеми с обществени поръчки.
3.Контролът срещу натиска.
Но добрата система за контрол теоретично би могла да ги дисциплинира.
Проблемът е, че когато един нов министър е изолиран и няма гръб от силна партийна организация, той бързо се предава под корпоративен или институционален натиск.
Прехвърлянето на дейности (като пътищата) на концесия или дългосрочно управление е опит да се изнесе рискът извън корумпираната държавна администрация. В българските реалности обаче това често се превръща в нов проблем.
Концесионните договори отново се пишат от заварената администрация.
Конкурсите често се печелят от същия „стар бизнес“, който има капацитета да участва в големи процедури.
Но за бъде един успешен нов модел добър в борбата срещу корупцията е нужна ефективна съдебна система и прокуратура, каквато за съжаление България няма.
За да успее една нова сила в „калните пътища на политиката“, тя се нуждае от трислойна защитна мрежа:
А)Мрежа от граждански организации- те служат като ранен щит и алармена система срещу натиск върху министрите.
Б)Собствен експертен капацитет-бавно и систематично изваждане на кадрите от академичните среди и независими тинк-танкове, за да се подменят компрометираните фигури по ключовите дирекции.
В)Активно мнозинство- политически гръбнак, който да покаже на старата олигархия, че опитите за събаряне или принудителна колаборация ще срещнат сериозна обществена съпротива.
Преходът от чистата институционална власт на президентството към партийното строителство винаги е най-опасният етап, защото изисква слизане в партийната кал, където старата система е най-опитна в оцеляването и купуването на влияние.
Това беше опит за едно научно теоретично описание на предизвикателствата пред най-новата власт и всяка прилика с действително лица и събития всъщност е случайна.
Но горенаписаното може да служи като един научен теоретичен наръчник за това как можем да се преборим с корупцията.
Няма да е лесно, защото тя се е впила до такава степен в тъканта на обществото, че е проникнала и във всяка една социална фибра. Непотизмът, тоест назначаването на Б
близки роднини във властта е характерна черта не само за българската политика, но и за целия Балкански регион.
Това е тип политическа култура.
Правени са и научни изследвания за нивото на корупцията и колкото по-на юг към южна Европа се стига, толкова по-голяма е тя.
Най-малка е в скандинавските държави, където протестантството е най-силно развито и е дало някакви морални основи на държавата.
Проучвания в сферата на икономиката и социологията (като тези на Мартин Палдам и Даниел Трейсман) потвърждават този географски и културен градиент.
Разбира се, тази зависимост не винаги може да бъде приложена едно към едно, защото Европейския съюз парадоксално сега се отрича от собствените си християнски цивилизационни корени, завладяван от една глобалистична геополитическа линия, която налага друг външен и противоречив на интересите на европейските държави и общества ред.
Но това вече е друга тема.
Та така, препъни камъните са много и във вътрешно- политически и във външно-политически план.
Какво да се случи, ще видим.
Но е важно да знаем, че ние освен в ролята на зрители сме и активни участници със своето действие или
бездействие в процесите.
Защото както са казали мъдрите хора "дори и да не се интересуваш от политика, то тя задължително се интересува от теб", защото всичко е въпрос на политика, дори и цената на хляба в магазина.