Българската памет е дълг към нашето утре
Камелия Базова
Днес все по-често ставаме свидетели как псевдоисторици пренаписват миналото според моментната геополитическа конюнктура, според лични пристрастия и идеологически удобства. Историята обаче не е пластелин, който всеки да моделира по свой вкус. Тя трябва да бъде обективна наука — опряна на факти, а не на внушения.
Да, често се казва, че историята се пише от победителите. Но още по-опасно е, когато тя започне да служи като инструмент на политиката. Когато зад нея стоят медии, образователни политики и външни влияния, рискът е подмяна на обществената памет.
А народ без памет е като дърво без корен. Рано или късно пада.
Затова отговорността е наша. Да пазим истината такава, каквато е. Да не позволяваме тя да бъде заглушена, пренаписана или цензурирана — особено в учебниците, където се формира съзнанието на бъдещите поколения.
Защото дължим това не само на миналото.
Дължим го и на бъдещето.
Дължим го на България.
В тази връзка напоследък все по-често се чуват гръмки твърдения, че граф Николай Игнатиев едва ли не е „убил“ Васил Левски. Това не е просто неточност. Това е подмяна.
Левски не е предаден от „руска дипломация“. Той е заловен след разкритията около обира при Арабаконак, когато Димитър Общи издава комитетската мрежа. Османската власт разследва, съди и произнася присъдата. Това са фактите. Всичко останало е внушение.
Няма нито един документ, който да доказва, че Игнатиев е предал Левски. Хипотезите за съучастие в убийството на Апостола се основават на базата на косвени изводи и са въпрос
на субективна интерпретация, догадки и внушения, без да са подкрепени с нито един конкретен документ, който да го доказва черно на бяло.
Цитират се писма и спомени на граф Игнатиев, фрази като "щастлив изход", но това са термини от дипломатическия език на 19 век и в тях няма никакви доказателства за участието му в убийството и смъртната присъда на Дякона.
Историята не се пише с „може би“ и „сигурно“, а с доказателства.
Да, Русия е имала своя политика. Да, великите сили са действали според интересите си. Но оттук до твърдението, че един дипломат е „убиец на Апостола“ е абсурдно.
Граф Николай Игнатиев има ключова роля в събитията около Санстефански мирен договор.
Той участва активно в преговорите
подкрепя създаването на голяма българска държава-Сан Стефанска България, която се превръща в идеал за национално обединение, след като беше разкъсана на Берлинския конгрес от западните велики сили- дядовците на днешните ни приятели в НАТО и ЕС.
Същата тази лоша Русия, която опрощава
турския дълг от неизплатените вноски от контрибуцията, наложена след Руско-турската война. Сумата възлиза на 125 милиона златни франка.
В замяна на това, че Турция се отказва от претенциите си към София, България признава дълг към Русия в размер на 82 милиона златни франка.
Този нов дълг е трябвало да бъде изплатен за 75 години при изключително ниска лихва от 4,75%.
Благодарение на тази намеса, Турция признава независимостта на България през април 1909 г.. По-късно, след Първата световна война и идването на болшевиките на власт, остатъкът от този български дълг е окончателно заличен със споразумение между правителството на Александър Стамболийски и СССР.
По време на Руско-турската освободителна война руското командване е имало стриктни заповеди да се отнася към местното българско население с уважение и да не прибягва до принудително изземване на имущество или безплатен подслон без компенсация.
Руските войници и офицери са били задължени да плащат за храна, фураж и подслон, които са получавали от местните българи. Плащанията често са се извършвали с руски златни и сребърни монети или с официални разписки, които по-късно са били осребрявани.
Българското население е участвало масово в снабдяването на армията, като често е предоставяло каруци, впрягове и храна доброволно или срещу заплащане, което е контрастирало с практиката на османската армия за насилствени реквизиции.
Малко известен факт е, че освен че е архитект на Сан Стефанска България, Граф Игнатиев подкрепя и борбата за българска църковна независимост и лобира за създаването на Българската Екзархия (1870 г.)
Същият този граф Николай Игнатиев е посрещан от българите с признателност. Във Варна му издигат паметник още приживе и руският дипломат трогнат от жеста се разплаква.
Носят го на ръце и кръщават село с руско име в знак на благодарност.
Градът "Граф Игнатиево" носи неговото име. Това не го правят хора, които са вярвали, че той е враг на свободата им и е убил Апостолът на свободата им.
Но за сметка на това има българи, които са участвали в комисията осъдила Левски на смърт, а след Освобождението на България стават депутати и инициатори за построяването на паметник на Апостола.
Духовните наследници на тези небългари и днес продължават да изтриват по еничарски Българската национална памет.
Храм -паметникът "Александър Невски" е изграден с български средства с дарения от българския народ и е наречен на името на небесния покровител на Цар Освободител в знак на благодарност към братския руски народ, чиито кости и кръв лежат в темела на Третата българска държава. И днес същия този храм искат да го преименуват, защото носел руско име.
Изрязват с флекс руски паметници и символи на победата над хитлерофашизма.
А същите руски паметници в други натовски и европейски държави стоят непокътнати. Но колкото и да се рушат паметници, да се преименуват улици, да се хвърля кал по исторически личности и да се цапа с помия паметта на българина, това няма да помогне да се пренапише историята и да се смени чипът на днешните българи.
Защото историческата памет е нещо живо. Тя живее в песните, в преданията, в писанията на българските Възрожденци, в паметта и кръвта на Ботев, на Левски на Вазов, на Паисий.
Това е толкова дълбоко в нас, че днешните конюнктюрни напъни на безродниците да бъде изтрито, са обръчени на провал.
Днес, повече от всякога, имаме нужда от истината. Не от сензации. Не от „разобличения“ без доказателства. А от уважение към фактите.
Защото когато хвърляме кал без основание, не цапаме само миналото. Цапаме и себе си.
Историята не е оръжие за днешните полит-идеолози и отцеругатели. Тя е урок. Въпросът е дали искаме да го научим.
Държава без памет изгаря моста, по който върви към утрешния ден.
Хора, бдете!