По-полека с евроатлантическите ценности
Камелия Базова
И така Европа все повече иска да се федерализира, да се милитаризира и да продъжава да страда от бумеранговият ефект на антируските санкции. Кая Калас се чуди защо Русия на мирните предложения отговаря с ракети.
Ами като Европа не спря да снабдява с оръжие Украйна, как очаква Русия да не отговаря по никакъв начин на това.
То е все едно да сипваш в огъня бензин и после да се караш на този огън защо гори още по-силно.
ЕС иска да победи Русия чрез Украйна.
Западът реши да превърне Украйна в антируски прокси, за да занули Москва, но занули себе си.
Тръмп хитро се измъкна от антируският западен капан, в който попадна всъщност Брюксел, Киев и Лондон, барабар с НАТО и целият западен неолиберален
рай, т.е.край...
Европа ще трябва да разбере че греши по трудния начин. Не по пътя на разума, а заради икономическият и геополитическият си крах. До това води ястребската русофобска позиция и липсата на умереност и балансираност във външната политика.
Води до все по-голяма зависимост от американските скъпи енергоизточници, до това ЕС да се превърне в обект на американската тарифна политика. Води до самоубийство чрез миграционна политика, която заличава ценностният код на християнската европейска цивилизация и застрашава социално и демографски стария континент. Глупавите зелени политики, прекъсването на евтината енергийна връзка с Русия и бумеранговият ефект на aнтируската санкции обрича Европа на икономически колапс.
А безумната русофобска милитаризация я обричат на гибел.
И за да се спасят големите държави в ЕС решават да направят ядро помежду си, изтласквайки бедните и малките като нас българите в ъгъла, използвайки ги като колония и плацдарм, като военен фронт на русофобските си обсесивни състояния.
Затова изваждат от нафталина идеята за Европа на две скорости.
Идея, която ще доведе до разцеплението на Европейския съюз, до разделянето му на оси и отделни зони. А може би пък в това да е и европейското спасение. Защото Брюксел се превръща в наднационална тоталитарна структура. А ЕС има смисъл само ако е съюз на суверенни нации.
Каква е ролята на Лондон тук?
След Брекзит Великобритания загуби институционално силата си, но
запази разузнавателно, военно и дипломатическо влияние и
работи чрез двустранни канали,
действа през „ястребски“ кръгове в Източна и Северна Европа.
Лондон тласка Брюксел, към по-твърда линия,
подсилва моралната рамка („добро–зло“),
ограничава пространството за компромис.
Това създава напрежение, защото ЕС като икономически проект страда, докато Великобритания носи по-малко от икономическата цена.
Има тихо разделение вътре в ЕС по въпроса Русия–Украйна.
Публичната Европа раздава
официални декларации,
санкции и говори за
„ победа“ над Русия. Тихата Европа обаче започва
прагматични разговори,
сондажи за преговори,
опити за изход от задънената улица.
И тук влизат освен
Унгария, Словакия, частично Чехия, още и
кръгове във Франция и Германия (не правителствата като цяло, а пратеници, индустриални и дипломатически канали). Затова техни представители отиват тайно в Москва.
Но не заради „любов към Русия“, а от страх заради
деиндустриализацията,
социалното напрежение и
стратегическата зависимост от САЩ.
А това е ерозия на евроатлантизма по линия на разривите
ЕС ≠ САЩ,
САЩ ≠ Великобритания,
„Западът“ вече не е монолитен, какъвто беше когато Фукояма писа "краят на историята".
Великобритания е по-твърда и по-идеологически русофобска от САЩ днес.
САЩ (особено реалистичните кръгове) мислят
за Китай, за изтощение, за контрол на ескалацията и при Тръмп действат по-предпазливо, търсят други пътища и се измъкват от кашата, която забъркаха в Украйна, следвайки по- реалистичен подход, който работи за американските интереси. А тези американски интереси диктуват, че Вашингтон трябва да избягва ядрен сблъсък с Москва.
Лондон обаче много трудно може да направи такъв завой към нормално, защото той е главният играч в Украйна и натиска Брюксел в тази русофобска милитаристична политика.
НАТО и Рюте правят опит за баланс.
НАТО в момента
не иска разрив между ЕС и САЩ,
не иска ескалация извън контрол,
и се опитва да държи рамката стабилна, докато вътре има разнопосочни сили.
Рюте е
прагматик,
атлантик,
но и политик от „малка държава“, който разбира рисковете на крайностите.
Затова НАТО говори твърдо, но действа по-предпазливо, отколкото риториката предполага.
Общата картина
това, което наблюдаваме, е
край на еднополюсния Запад и
връщане към баланс на интереси. Виждаме
умора от прокси конфликти
и страх от голямата война, която никой реално не иска.
В този контекст
балансът е единственият антидот срещу катастрофата.
И тук България отново е на кръстопът.
За нас това означава
да не сме „по-твърди от твърдите“,
да не сме морален авангард,
да четем знаците,
да пазим пространство за маневриране.
Но за жалост разумът
е дефицитен ресурс днес, особено в среди, които дълго време живяха в
илюзията за безкрайни ресурси,
геополитическа безнаказаност и
морална непогрешимост.
Но фактите са упорити.
Икономическото изтощение, социалното напрежение, деиндустриализацията и стратегическата уязвимост на Европа я принуждават, дори и „ястребите“ да започнат да смятат, а не само гръмко да говорят.
Историята показва нещо важно-
войните започват от идеология, а
мирът идва от умора и сметка.
А разумът сега не се налага с лозунги, а си проправя път бавно, през цената на грешките.
Въпросът е дали ще бъде чут навреме.
За България, а и за Европа, надеждата е точно в това-
повече реализъм,
по-малко месианство,
връщане към дипломацията като инструмент, а не като слабост.
Идеологическите фанатизми са път към катастрофата.
Така че по-полека с евроатлантическите ценности...