Мястото на България в геополитическите лабиринти на света
Камелия Базова
В този своя статия, ще я нарека анализ, искам да направя опит за по-дълбоко осмисляне на съвременните геополитически реалности и мястото на нашата страна в тях.
Аз мисля, че България трябва да води по- балансирана външна политика в рамките на членството в ЕС и НАТО.
Многовекторната политика е важна за страна като нашата с ключово геостратегическо положение и отговаря на българските национални интереси, а те са да бъдем зона на мира и мост, а не фронт.
Не харесвам милитаризираната русофобия на ЕС, а САЩ стават балансьор, вместо това да направи Европа.
И не, това не е "копейщина", а опит за осмисляне на нуждата от по- кохерентна и рационална позиция на нашата страна.
Бедата е, че у нас има пропагандно двоично мислене, което вкарва анализите в капана на матрицата "добро -зло". "Западът е добър, Изтокът е лош". Европейският съюз е добър, Русия е лоша".
Това е пропагандното черно-бяло мислене. Реалността е много по-сложна и тя не се влияе от емоционални и идеологически лозунги.
България по природа е „мост“,а не „фронт“ по
исторически и географски причини.
Ние сме мост между Изтока и Запада,
между Черно море, Балкани, Близък изток
между православен, католически и мюсюлмански свят.
А сега се превръщаме във фронтова линия и от това губим
икономически,
демографски,
стратегически,
а "печелим" основно чужди конфликти на своя територия.
Многовекторната политика не противоречи на ЕС и НАТО, макар че тези съюзи според мен много бързо ще се разпаднат, защото те бяха създадени след Втората световна война за да противостоят на "заплахата" от Съветския съюз, която Западът привиждаше и това служеше като идеологическо оправдание за русофобската му политика. След рухването на Берлинската стена съществуването на НАТО се обезсмисли, защото "съветският враг" вече беше унищожен, но НАТО продължи да съществува, уж за да се бори срещу Русия.
Следователно Студената война реално не е свършила, а тя продължава и днес, с тази разлика, че САЩ при Тръмп вече се оттеглят от пряка конфронтация с Русия, която може да доведе до ядрен сблъсък и предпочитат да удрят своите конкуренти Пекин и Москва по кокалчетата, атакувайки техните съюзници, като Венецуела, Иран и т.н..
Тръмп не е рисков играч и предпочита многовекторната игра на временни съюзи по интереси.
Това е връщане към доктрината Монро, към политическия реализъм и баланс на силите.
С това Тръмп, който прилича на Горбачов само че с обратен знак, разклаща след военната геополитическа западна структура заедно с целия Европейски съюз, който от икономически съюз на нации, се превърна в западен идеологически антируски фронт.
НАТО също се разклаща.
Тръмп не вижда особен смисъл от неговото съществуване, защото той налага друга геополитическа линия на мислене, а НАТО е важен само като антируски военен политически блок. Той "пази Европа от Русия", а всъщност провокира руската мечка, но когато основният американски участник в него започва много векторни игри с Русия, НАТО става излишен.Европа трябва да се замисли за своя самостоятелна геостратегическа визия.
Сега тя е подчиненият партньор на САЩ и ще си плаща за военната защита от американците, но САЩ вече ще предпочитат да играят с отделни европейски държави, което повече ще пасва на многовекторната политика на Тръмп, отколкото на блоковото противопоставяне.
Европейският съюз беше удобен като форма за американския истеблишмънт, защото хващаше като ласо накуп всички европейски държави в един общ антируски идеологически фронт. Сега Тръмп може да прави бизнес с Русия и това ласо в лицето на Европейския съюз повече не му е необходимо.
Всъщност Тръмп според някои анализатори започва да се бори срещу "дълбоката държава" и срещу Великобритания, колкото и парадоксално да звучи, защото и американците англичаните са исторически братовчеди.
В исторически план САЩ са „дете“ на Британската империя, защото английската институционална култура, право, търговски мрежи и финансови практики оказват огромно влияние върху Америка.
Англосаксонската култура на САЩ наследява много от британската елитарна и финансово-политическа система.
Но Тръмп открито се противопоставя на глобалисткия и неолиберален модел, който част от британските елити и свързаните с тях финансови и медийни групи подкрепят.
От неговата перспектива, Великобритания се превръща в „гнездо“ на соросоидни и глобалистки влияния — например в отношенията с ЕС, НАТО и финансовите центрове като Лондон.
В този смисъл Тръмп не просто критикува глобализма, а намалява влиянието на тези групи в САЩ чрез политически назначения, икономически решения и дипломатически ходове.
Практически примери тук са
търговските конфликти. В тях Тръмп се стреми към двустранни споразумения вместо мултилатерализъм, което често влиза в конфликт с британските и европейски глобалистки интереси.
Някои ключови британски институции (MI6, City of London) традиционно имат влияние върху глобалната политика, но Тръмп насочва американския финансов и разузнавателен апарат към по-независими, национал-популистки линии.
Тръмп не се противопоставя открито на Великобритания като държава, а на британската глобалистка и неолиберална линия, която според него манипулира САЩ и света.
Целта е превръщане на САЩ в независим играч, който не следва автоматически британския или глобалния елит, а защитава „американските интереси първо“.
Играта на Тръмп с Великобритания е геополитическа и стратегическа, не е директен конфликт с британската нация. Той използва противоречията между американския национал-популизъм и британския глобализъм, за да „изгони“ неолибералите и соросоидите от ключови позиции в САЩ, като едновременно засилва американската независимост в света.
Тръмп очевидно се позиционира като противник и на „дълбоката държава“, но неговата стратегия е прагматична.
Той се сблъсква публично с части от бюрокрацията и разузнаването.
Сключва „неофициални споразумения“ или компромиси, когато е необходимо за управление и международни сделки.
Основната му цел изглежда е намаляване на влиянието на дълбоката държава, но не винаги пълно разрушаване.
Тази нова политика на американския президент води до сътресение в досегашният глобалистки международен ред.
Реалностите в света се променят толкова бързо в рамките на седмици и дни, че зависимите колониални елити, като българският удобно свикнали на блоково противопоставяне и присламчване към един от двата лагера, сега не знаят как да реагират и и не знаят как да разпознаят силният на деня.
България няма политици, които да прилагат мъдрата линия на
многовекторността. А и липсва българска държавна воля да се отстоява такова по-зряло външно политическо поведение.
Зависимите български елити следват сляпо евроатлантическата линия, наричаща я "ценности".Но тя се разпада скоростно.
Милитаризираната русофобия на ЕС е стратегически късогледа.
Критиката към Русия, истерията и демонстративната конфронтация е неефективна и опасна.
В момента ЕС
замества дипломацията с псевдо морализаторство и
икономически си вреди.
Европа губи ролята си на глобален посредник.
А ЕС можеше да бъде балансьор, но избра да бъде страна в конфликта — роля, за която няма нито военни, нито политически ресурси.
Парадоксът и
иронията е, че
САЩ започват да говорят за деескалация, баланс, сделки, а
ЕС настоява за ескалация и „победа“.
Това обръщане на ролите не е случайно — Америка мисли глобално, Европа мисли реактивно.
А за България националният интерес е изчезнала категория.
България няма изработена своя национална доктрина, липсва класическа дефиниция на българският национален интерес.
А според мен той е
мир, търговия, стабилност, предвидимост.
Не „ценностна война“, а оцеляване и развитие.
И това е класически и напълно легитимен подход в теорията на международните отношения, а не „измислица“ или удобен политически лозунг.
Школата на политически реализъм например постановява, че
държавите действат според националния си интерес, а не според морални лозунги.
Ключови автори тук са
Ханс Моргентау,
Джордж Кенан,
Кенет Уолц.
Те оправдават баланса с това, че
малки и средни държави оцеляват чрез баланс, а не чрез фанатична лоялност.
Избягването на превръщане във фронтова държава е рационално поведение.
Кенан директно критикува идеологизираната външна политика. Школата на Неореализма / баланс на силите има за своя
основна идея
стабилността, която идва от равновесие между големите сили, а не от доминация.
Ключов автор тук е
Кенет Уолц.
Ако го
приложим за България, то това ще означава, че
многовекторността ще ни гарантира намаляване на зависимостта от един център.
Държави на кръстопът като нашата не избират страна, която да следват до край, а се адаптират.
Друг научен геополитически подход е „Hedging strategy“ (стратегия на хеджиране).
Това е модерна школа, много използвана днес.
Какво означава?
Едновременно участие в съюзи, но и
отворени канали с всички големи играчи,
икономическа диверсификация и
дипломатическа гъвкавост.
Това е геополитически реализъм на малките държави.
Принципите му са, че
малките страни не морализират, а маневрират.
Те търсят роля на посредник.
Избягват крайна конфронтация.
Исторически примери тук са
Финландия (по време на Студената война),
Австрия (постоянен неутралитет),
Югославия (Движение на необвързаните) и прочие.
Когато критикуваме неолибералният глобализъм го правим не защото сме "путинисти и копейки", а защото изграждаме интелектуален контрапункт на милитаризираната „ценностна“ политика.
Автори и мислители в тази школа са
Джон Миършаймър,
Стивън Уолт.
Тезата тук е, че
изнасянето на ценности с военни средства води до нестабилност и войни.
Това е
реалистичната многовекторна външна политика,
без лозунги и без илюзии.
Такава политика трябва да има България. Но за да я има първо политическият български "елит" трябва да дефинира своите национални интереси.
А какво означава „национален интерес“ за България?
Реализмът пита първо какво печелим и какво губим като държава?
За България това означава, че ние не сме глобална сила и не водим идеологически войни. Ние нямаме демографски и военен ресурс за това и следователно избягваме ескалации.
Ние имаме стратегическо географско разположение и трябва да го използваме.
Национален интерес е
сигурност без превръщане във фронт
икономика, енергия,
предвидимост за бизнеса и хората.
Реализмът казва: по-добре посредник, отколкото жертва.
Балансът на силите изисква България не да залага всичко на един лагер, както е правила в миналото си, както прави и сега, говорейки за вечни като слънцето и водата евроатлантически ценности.
България има всички предпоставки за по- балансирана и мъдра роля, но я изоставя доброволно.
България следва сляпо ЕС, а ЕС дълбоко греши.
Европа превърна външната политика в "морална" кампания и
замени дипломацията със санкции и реторика,
милитаризира езика си без да има военна мощ.
Резултатът са
икономически щети за Европа,
зависимост от САЩ,
загуба на посредническа роля и на геополитическа тежест.
А днешният български „елит“
не формулира национален интерес, а
повтаря мантри,
заклеймява всяко отклонение като „вражеско“,
реагира идеологически, а не стратегически.
Това не е Западът като цивилизация, а догматизъм, много близък по стил до онова, което уж отричат. Страхът от мислене извън линията е
како при тоталитаризма.
Налага се цензура на друго мислещите с лозунги за борба срещу дезинформацията.
Затова аз казвам, че евроатлантизмът всъщност е един розов или син тоталитаризъм и комунизъм.
Често се питам защо в България няма български Орбан или все още не се е появил?
Може би заради
историческият рефлекс да следваме „правилната линия“.
Българските елити не са се формирали като автономни елити, а като периферни администратори.
При Османската империя е имало лоялност към центъра.
При СССР- вярност към „линията“.
Днес имаме вярност към „евроатлантическите ценности“.
Навикът ни не е да формулирашщме своя интерес, а да разчитаме и следваме външен сигнал.
Затова балансът изглежда подозрителен. А той изисква самостоятелна преценка.
А и нас ни липсва собствена национална стратегическа школа.
В България
няма сериозни институти по международна политика с влияние,
няма традиция на геополитически дебат,
няма конкуренция между различни стратегически визии.
Вместо това има
медиен консенсус, дежурни
експерти „по линия“
едно "позволено", " правилно" говорене.
А когато няма интелектуален плурализъм, идеологията запълва празнината.
По принцип малките държави често компенсират несигурността си с прекомерна лоялност.
А Балансът изисква самочувствие. Българският елит го няма.След прехода у нас
нагоре към върха тръгват удобните, а не мислещите.
Ценят се лоялност и мрежи от зависимости, а не визия.
Рискът да мислиш самостоятелно се наказва, конформизмът се възнаграждава.
Резултатът е
елит без стратегическа дълбочина и
повтаряне на шаблони.
А най-дълбоката причина според мен е, че
българският елит не вярва, че България е субект.
Подсъзнателно си мисли
„ние сме малки“
„от нас нищо не зависи".
Другата причина е дълбокият материализъм на българският политически елит, който предпочита да получава ресурси и дивиденти за лоялността си, жертвайки интересите на страната си.
А държава, която не се мисли като субект и предпочита да мишкува, не може да бъде балансьор.
И се получава така, че идеологията става заместител на държавността, когато елитът няма увереност да носи отговорност.
Въпросът е кога най- после на политическата сцена ще се появи отговорен, национално мислещ, самосубектен български Елит!?
Въпросът е иде ли краят на хаоса, който 35 години ни донесе това уж демократично
безвремие?
.